В разгара на пандемията с Covid19 от страна на бизнеса се чуват най-различни вопли за помощ. Представители на различни работодателски организации се точат на опашка при примиера, както целокупния български народ се точи на опашка за тоалетна хартия, с едничката цел – правителството да подпомогне бизнеса им в тези смутни времена. Разбира се, след като имаше предложение да се постави таван на цените на стоките и услугите, същият този бизнес отново се запъти към премиера с молба правителството да не се бърка на бизнеса и да остави ценообразуването на свободния пазар, но това е съвсем различен въпрос.
Явлението бизнесът да се позовава на Фридмановата теория за свободния пазар, когато държавата иска да наложи някакви регулации и да търчи за държавни субсидии, всеки път щом пазарът не отговори на първоначалните очаквания за всеобщ просперитет, не се наблюдава само при представителите на родния бизнес и съвсем не се ограничава само до случая с Covid19. Така че поведението на българския работодател, макар и на моменти шизофренично, не е нито неочаквано, нито кой знае колко смущаващо.
Правителството към момента е доста консервативно от онзи стария консервативизъм, който „стиска до край“ държавните средства, както се изрази премиера и не бърза с поемането на кой знае какви финансови ангажименти нито към работодателите, нито към работниците. Като това, макар и доста жестоко към хората, изпаднали от икономическото колело заради вируса, може би не е чак толкова лошо решение от макроикономическа гледна точка.
Разбира се, това остави и работниците и бизнеса крайно недоволни. А както знаем премиерът не обича да му се сърдят твърде дълго, особено преди избори. И макар да призова олигарсите да продадат поне една от колите си, за да изплатят заплатите на служители и работници , моето предположение е, че като се види краят на пандемията, държавната кесия ще се развърже и първите бенефициенти ще бъдат отново същите тези олигарси – „насметени“ в момента. И те отново ще могат да си купят по-нов модел от същите тези коли, за които сега са така порицани.
Но ето и моя призив към правителството – нека оставим поне туризмът да умре. Разбирам, че държавни пари трябва да се раздават на различни близки до властта елементи, разбирам, че олигарсите в България ще продължат да съществуват, прикачени към хранилки, пълнени от различни държавни поръчки и субсидийки, но нека поне оставим туризма да изяде горчивия хап на свободния пазар и да си отиде.
Тук ще кажете, че моето предложение в чисто икономически план, е просто лудост. Туризмът, знаем, е 13% от БВП, според данни от 2017 г. на министър Ангелкова пред Нова и наема над 335 хил. души, пак за 2017 г. Как можем да се лишим от този приход?
Всъшност, аз не казвам да се лишим напълно от туризъм. Просто казвам да прекратим изразходването на всякакви държавни средства за този сектор и който оцелее, оцелее – както е според законите на пазарната икономика, в която бизнесът се кълне на лягане и на ставане.
Така че, преди да преминете към някоя по-кратка и интересна статия, нека разгледаме данните за тези така наречени икономически ползи от туризма малко по-отблизо. Първо, не съм сигурна, че 13% от БВП идват точно от туризъм и без да желая да се впускам в спорове относно статистика с министърката, си мисля, че по-скоро тя е включила и доста съпътстващи сектори, облагодетелствани от вливането на чужд капитал – като транспорт, търговия и др., за да получи това число. Според данни на световната банка за същата 2017 година, приходите от туризъм в България са далеч по-малка част от БВП – около 3.06 %, което ми се струва доста по-реалистично.
Що се отнася до заетостта в сектора, тези 335 хиляди души, ами нека погледнем по-отблизо и нея. Първо, огромен процент от тези хора са временно заети, но пък постоянни бенефициенти на обещетения за безработица и държавни помощи. При края на всеки активен сезон служителите, които не са студенти, молдовци или украинци, отново си стават безработни и стават клиенти на трудовата борса. Трябва да отбележа, че през последните години, поради липса на кадри, някои компании в туризма задържат част от служителите си целогодишно, но процентът на тези работодатели, е пренебрежимо малък.
Второ, освен че наетите в туризма са наети временно, те са и най-зле платени. Отново за 2017 г. заплатите в сектора са средно 580 лв., което към онази година е най-ниското възнаграждение спрямо всички сектори в държавата. Тоест от заетите в този сектор се очаква със заплата около 600 лв., които получават 4 месеца, да успеят да изкарат цяла година или да се надяват шефът им да има хотел и в планинските курорти и да ги премести там, щом летния сезон приключи. Но ако знаеш няколко езика, което е изискване за работа в туризма и имаш опит, също изискване и разбира се, ако ще трябва да се местиш, всеки път щом климатът се промени, то не е ли по-лесно за теб да емигрираш на запад и да си пробваш късмета там? Това се случва вече с по-голяма част от кадрите в туризма и ресторантьорството. Те не просто ги няма, както често бизнесът се оплаква, те избягаха.
Разбира се, наблюдава се някакъв ръст на заплатите в сектора за последните 2 години. Но по-скоро усилията на работодателите са насочени да търсят кадри от чужбина, готови да работят на по-ниски заплати, отколкото да търсят начини за подобряване на условията на труд на настоящите си служители. Повечето кадри дори и тези с образование в бранша, се преквалифицират или напускат страната след два, три сезона в туризма.
Друга голяма полза от туризма, която се изтъква, винаги когато се спретва някоя програмка за подпомагане на бранша с държавни средства, са самите туристи. И вливането на техния капитал в местния бизнес. Само че профилът на туриста, който посещава България от година на година се влошава. Според работещи в сектора ако преди 5 или 10 години българските курорти са били посещавани от туристи, които са били горе-долу със среден стандарт на живот в страните си, вече по-голямата част от туристите в България са от ниските прослойки на западните общества и Русия. Това са хора, които не излизат от all inclusive комплексите, в които са настанени и не вливат особени средства в местния бизнес. Също голяма част от туристите идват за така наречения „алкохолен туризъм“, който се осланя повече на количество клиенти, отколкото на качествени такива. И отново основният фактор е ниската цена. Няма да споменавам, разбира се, и фактът, че местните малки бизнеси, са все по-често изтластквани в периферията на апетитните места за бизнес по курортите от по-маститите играчи на пазара, разбира се, не без участието на държавните и общински институции.
Толкова с икономическите ползи. И да, сигурно има някакви ползи и е по-добре сигурно лош туризъм, отколкото никакъв, но нима това е най-доброто, на което сме способни?
И нека малко се разгърна относно тъмната страна на родния туризъм.
Първо – свръхзастрояването. Според министърката на туризма, няма такова, но според повечето природозащитни организации, то е факт както за летните ни курорти, така и за зимните. Дюни са ежегодно разрушавани, части от Натура 2000 са редовно присвоявани и сагата с втория лифт на Банско, в която не искам да се впускам, са само малка част от вредите за природата. Редовно плажове са затваряни, заради замърсяване с ешерихия коли, тъй като канализациите на курортите ни не са предвидени да обслужват подобно количество леглова база. Да не пропусна и изникването на много, много „временни“ обекти или подпорни стени, които стават все повече и повече и все по-постоянни.
Второ – услугите, които предлагаме, са под всякаква критика. В нашите родни курорти инвестициите се правят само и единствено в краен случай. Не се инвестира в нищо ново или качествено, нито като база – мебели, уреди, канализация, отопление – нито като консумативи – чаршафи, храна, напитки, хавлии, нито като персонал – обучение, квалификация, развитие. Има и курорти, в които се правят големи първоначални инвестиции и базите им са наистина прекрасни, но след известно време развитието на тези спретнати хотелчета се оставя в ръцете на неквалифицирани мениджъри и от там нататък следва само деградация, която става все по-очевидна година след година.
Някои от многобройните оплаквания на туристите, които всяка година са в новини и репортажи са – басейните носят опасности от бактериални инфекции, храната и алкохолът са най-ниско качество, чаршафите и хавлиите са стари, захабени, изпокъсани, хигиената по стаите е трагична, с косми в банята от гости, отпреди няколко сезона, запушени приливащи канали, перденцата в банята са целите в мухъл, климатиците са развалени, комарниците са скъсани, има странна миризма, шумът от бара е непоносим.
Същото е и по плажовете – платените чадъри почти влизат във водата и са безумно скъпи, дори за някои трябва и резервация, паркинги няма или също са скъпи и напечени от слънцето, свободната зона е в някой непочистен ъгъл от плажа, тоалетната е мръсна, вмирисана и платена, кафето и водата са на цени от Гърция. Морето е мръсно, улиците препълнени, на масата ти се чува музика от три съседни заведения, сервитьорът ти е нелюбезен и се опитва да те излъже в сметката, отвсякъде те дебнат джебчии. И това става все по-лошо, с всяка изминала година.
Липсва и цялостна стратегия за развитие бранша – освен опит за развитие на някакъв спа туризъм на определени места и на някакъв голф туризъм на други. Общо взето цялостната стратегия за развитие на повечето участници в дейността, може да бъде сведено до три основни водещи принципа – „ден година храни“, „ден да мине, друг да дойде“ и разбира се най-грозния, но точен – „с пр*дня боя“.
И да не пропускаме престъпността – проституцията, търговията с наркотици и джебчийството вилнеят из курортите ни и дават още по-лошо име на страната ни. Да, те не са ексклузивни само за нашите курорти, затова няма да навлизам и да ги анализирам. Но може поне кражбите да намалим, просто е безумно.
И като изброих всичко това. Туризмът е един от най-подпомаганите сектори в страната. Държавата ни плаща за обучение на кадрите му – чрез различни субсидирани програми или чрез специалностите Туризъм и производните, които са по държавна поръчка. Ние плащаме за това да си отглеждаме работещи бедни или кадри за туристическата индустрия на запад.
Плащаме за различни рекламни кампании, чиято успеваемост е спорна. И винаги, когато се зададе някаква криза, от туристическия бранш са първи на опашката за държава помощ. Искаха пари като фалира Томас Кук, искат пари сега, макар и сезонът дори да не е започнал.
Да не говорим, че са единствените с по-ниска ставка на ДДС. Дам, за лекарства за кръвно, за хляб, за книги, плащаме 20 % ДДС, за стая на слънчака плащаме 9% ДДС. И кой знае още с какво го подпомагаме активно или пасивно, този бранш.
Време е да кажем „стига“. И да спрем да субсидираме това безумие. Нека закрием Министерството на Туризма. Да повишим ДДС-то както е за всички останали участници на пазара, да спрем вноса на кадри и да видим кой ще оцелее. А след 5 години, ако има фалирали хотели, да ги изкупим на безценица със спестените държавни средства, да премахнем бетона им, който задушава пейзажа и да си възстановим природата. Ще ме попитате, а какво ще стане със заетите в туризма… ами ще се издържат от помощи и емиграция както е в голяма степен и сега. И да, казвам ако фалира, защото този бизнес „фалира“ и смуче от държава вече 3 десетилетия демокрация, а хотелите и чадърите и луксозните коли на собствениците стават все повече и повече.
И един ден, може би, на пазара ще се появят играчи, които да предлагат услуги на високо ниво и които са се научили, че за да имаш успешен бизнес, следва да инвестираш в него, да инвестираш в персонала си и да мислиш стратегически и за напред.
