В петък още от сутринта в „Дъра-бъра“ започнахме с поезия. Заради датата публикувах две стихотворения на Вапцаров. Тогава и не предполагах, че и вечерта ми ще бъде отредена на поезия.
Всичко започна рязко към 18 часа. Бях изпържила картофки, хапвах си и тъкмо се колебаех между сериалче, книжка или филм със Сандра Бълок, когато Фейсбук ме уведоми за събитие, от което се интересувам – представянето на книгата „Вайръл стихове за секс и драма“ на Антония Антонова и Цветелина Вътева.
Ама въобще не бях настроена за „високо изкуство“. Тъкмо хапнала, се бях подготвила да преживям кротко на дивана. Мисълта да стана, да се изкъпя (защото миришех на пържени картофки), да се гримирам и да препускам към непознат бар, не беше особено стимулираща. Но следя страницата на тези дами от известно време и макар не всичко да е „моето“, имат творби, които са в десетката. Исках книга с автограф. Представете си – след 20 години в дванадесети клас може да учат тези стихове, а аз ще се хваля на младите. Та, станах…
И, хора, струваше си.
Представянето беше в двора на един софийски бар в сърцето на града. Въпросният малък двор, заключен между триетажни сгради, с оголените тухли на едната фасада, засилваше още повече градската атмосфера. Там Антония Антонова и Цветелина Вътева прочетоха някои от най-добрите си произведения, разказаха ни случки и ни дадоха автографи.
Хубаво беше да чуя стиховете с гласовете на поетесите. Не съм сигурна коя чии творби чете, защото озвучаването не беше на ниво, но беше интересно да ги чуя с глас, различен от моя. Самият проект „Вайръл стихове за секс и драма“ започва през 2020 г. като пародия на популярни профили в социалните мрежи, които споделят поезия със съмнителна художествена стойност. Но скоро прераства в нещо много по-голямо.
Възможността да чуя тези думи в атмосфера на млади, градски хора, жадни за изкуство, си струваше усилието. Проектът на тези дами е по-различен от лансираната обикновено поезия. Нямаше известен модератор, нямаше изкуствоведи да ни обясняват колко добро нещо ни предстои, нямаше „хора с шалчета и очила с дебели рамки“, които да гледат отвисоко.
Беше просто хубав петък. Купих си книга, видях се с приятели, катерехме се по фитнес уредите в градинките… беше прохладно, беше лято. Имаше две дами и техните стихове, станали „вайръл“ естествено – от стена на стена. Думите им са понякога жилещи, понякога „свойски“, като от човек от входа. Понякога звучат постно, без рима, без запетаи, с много думи на нов ред… но са ясни, точни и режещи. Стихове, които сякаш сам си казал, а някой просто е подредил вместо теб.
И понякога не всеки летен ден далеч от морето е изгубен, драги. Но само понякога.
